|
Древен Египет: Войната и Сътворението
Автор Теодор ЛЕКОВ
Сред египетските представи за сътворението – с цялата им сложност и многопластовост – идеята за борбата на Твореца срещу силите на безпорядъка и мрака е застъпена особено ярко. На етапа на физическото сътворение характерната образност ни показва изгряващото Слънце, което изтласква изначалния мрак до границите на света. Изначалният мрак е мястото, или по-точно, състоянието, предшестващо света – състояние на небитието, наричано от египтяните Нун. То е обиталище на потенциално разрушителни сили. Самият смисъл на сътворението се разглежда като преодоляване на това негативно състояние.
Едно от характерните описания на сътворението е Заклинание 1130 от “Текстове на саркофазите”. В заклинанието Творецът се обръща към своите спътници: “Ще повторя аз за вас добрите дела, които направи за мен собственото ми сърце във вътрешността на Мехен (змей, който обвива и предпазва Слънцето – б.а.), за да бъде смълчана неправдата.”
Думата, която тук е преведена “неправда” – на египетски исефет – е от особено значение. Понятието исефет изразява всичко, което се намира в състоянието на безпорядък, което е зло, противно на установения ред. Тук именно изначалното състояние на света е наречено “исефет”. Неправдата може да бъде “смълчана”, т.е. потисната, но не и напълно унищожена. В образа си на изгряващо Слънце, което със светлината си създава видимия свят – пространството, а посредством неспирния цикъл на изгрева и залеза и времето – сътворението се извършва ежедневно. За древните египтяни създаването на света не е само еднократен творчески акт, приключил на седмия ден, а неспирен процес, който се връща постоянно към изначалната точка. В недрата на небитието обитава змеят Апоп – огромно змиевидно чудовище, което се опитва да погълне Слънцето при всеки негов изгрев. Всяко “пресътворяване” на света следователно е преодоляване на змея Апоп, борба с неговата унищожителна сила. В небесен план тази борба е представяна често като сражение между бога Сет, който е разположен на носа на слънчевата ладия и Апоп. Сет пронизва Апоп със своя харпун и така го отстранява от пътя на слънчевия екипаж. В земен план египетските жреци ежедневно “повалят” Апоп, изпълнявайки в храма ритуала за “повалянето на Апоп”. Ритуалът ни е известен от късния папирус Бремнер-Ринд, съхраняван в Британския музей и съдържащ поредица магически заклинания. На изгрев или при облачно време жреците изричат тези заклинания върху восъчните фигури на змея, след което ги хвърлят в специално приготвен огън, който стапя восъчния макет. На следващия ден Апоп е отново пред небесните двери, готов да атакува Слънцето, защото той е вечен и неунищожим, каквото е и самото небитие.
Този ритуал е добра илюстрация за човешкия дял и отговорност в борбата със злото, за установяването и поддържането на света. И макар в космическия сблъсък между Твореца и анихилиращата сила на небитието победата винаги да е на страната на Създателя, на хората в света също се налага ежедневно да се сражават с проявленията на исефет. Неправдата присъства дори в самата човешка природа. В споменатото по-горе заклинание от “Текстове на саркофазите”, Господарят на Вселената изрежда “добрите дела”, с които е създал света:
“И направих аз четири добри дела във вътрешността на портала на Ахета (мястото, където изгрява Слънцето – Б.а.).
И направих аз ветровете четири,
за да диша всеки човек в своето време.
Това бе едно дело.
И направих големия разлив,
така че да бъде силен беднякът подобно на великия.
Това бе (още) едно дело там.
И направих аз всеки човек подобен на своя брат.
Не заповядах аз да вършат те неправда,
именно техните сърца не се подчиниха на казаното от мене.
Това бе (още ) едно дело там.
И направих аз да не забравят сърцата им Запада,
за да бъдат правени божии жертви на боговете.
Това бе (още) едно дело там.”
Тексът ни показва, че хората са нарушили изначалното равенство, разбирано като равни възможности, които всеки човек притежава по рождение, чрез неправдата - исефет. Реалните физически действия, които се отнасят към понятието, са кражби, насилие, убийства, и въобще всяка форми на агресивно поведение и незачитане на установените норми. Творецът в този текст отсъжда пред прага на Ахета извършилите исефет, защото той е "господар на живота" и нему принадлежи съдбата на творението. Така човешката отговорност за съдбата на света има две измерения - да се бори с исефет в собствената си природа, като се пречиства и се подготвя за смъртта и като се бори с исефет в света около себе си, използвайки всички възможни средства, включително и силата на магията.
Обратното на исефет понятие е Маат - космическият ред, хармонията, правдата. На езика на божествените персонификации Маат е дъщеря на Слънцето, спусната от него на земята. Маат ще съществува, докато съществува и светът. Тя е неунищожима, въпреки че може да отсъства временно от света в моменти на криза и нещастия. Всичко в правилното протичане на събитията и процесите може да бъде отнесено към Маат. "Маат" е да нахраниш гладния, да напоиш жадния, да не взимаш чуждото, да не лъжеш, да не говориш прекалено много… В същото време Маат е пряко свързана и със звездите, изгряващи по определен порядък всяка вечер на небето, със смяната на сезоните, с разлива на Нил и т.н. Творецът е спуснал Маат на земята, но тя трябва да бъде вършена от хората и утвърждавана като съществуващ ред. Отговорността за поддържането на този ред се пада на египетския цар. Често царят е изобразяван да поднася на боговете фигурката на Маат - седнала богиня с щраусово перо на главата и знака "живот" на коленете. Въобще всеки ритуален дар може да бъде изобразен като поднасяне на Маат. Така това изображение се превръща в символ на човешките усилия да утвърдят Маат и да я върнат на бога. Затова и Маат е храна на боговете. Следователно съществуването на света може да се представи като един нескончаем цикъл на получаване и даване на Маат, като договор, които скрепява отношенията между Бога и хората.
Правилното случване на нещата обаче може да бъде нарушено от изненадващите отклонения от порядъка. В безоблачен ден може да се разрази гръмотевична буря. Малкото дете може да бъде покосено от тежка болест и да почине без време, посевите могат да бъдат нападнати от скакалци. Изключението от правилото, заплахата за Маат е олицетворявана от бога Сет. Той обаче не е бог на злото - същият Сет се сражава срещу змея Апоп, а египетският цар в битка е сравняван с това божество. Сет олицетворява физическата сила и агресията. Природата му може да бъде разбрана чрез един устойчив образ в египетската духовност - този на сблъсъка между Сет и бога Хор.
Двойката Хор-Сет изразява вечния двубой между реда и хаоса, съзиданието и деструкцията, живота и смъртта. Борбата за престола на мъртвия египетски цар Озирис между неговия син Хор и брата на Озирис - убиеца и узурпатора на престола Сет - е любим мотив и архетип в египетската представа за дуалистичната природа на творението. На този етап, когато светът вече е създаден, отвоюван от хаоса, се задействат две сили - животът и смъртта. Движението, кръговратът на процесите, самата идея за времето като действена регистрация на промяната в околния свят, цялата поредица от трансформации на Твореца, които всъщност представляват сътворения свят - всичко това е задействано от сблъсъка между тези две сили, от заложения в тях механизъм на противоборство. Преди изначалния акт на сътворението смъртта не съществува. Както ни казват "Текстове на пирамидите", Творецът (респективно и египетският цар) са създадени "преди да възникне смъртта". Смъртта се явява онази бариера, която слага не само край на творенията и процесите, но и ново начало на вечно развиващата се тъкан на творението. На нивото на митологичния разказ, смъртта е явена от бога Сет - убиеца на Озирис. Без самият той да е специфичен бог на смъртта, Сет въплъщава в себе си деструктивните, неконтрулируеми сили, които нарушават естествено заложения от Създателя ред на творението - Маат. Ако боговете са родени по природния ред от утробата на Нут, то синът й Сет разкъсва нейния стомах! И по-нататъшната му съдба винаги показва, че той е нарушител, агресор, който предизвиква объркване и смърт с действията си. Измерението на значенията - и на смисловите и асоциативни пластове, - които носи двойката богове Хор и Сет, са няколко. Първо, ако богът-сокол Хор е образ на египетския цар - защото всеки цар от прединастичния период до римските императори в Египет носи своето Хорово име, представящо го като земно въплъщение на бога, - то Сет е образ на пустинята, на света извън естествените граници на Нилската долина. Това е свят враждебен и плашещ, носещ заплаха и смърт.
Оттук Сет се идентифицира с всички чужди богове, които се наричат със сборното Сетхове, а когато египтянинът се озове в пустинята, поднася жертви на Сет. Тук противопоставянето между двата образа е всъщност между царя на Египет и враговете на Египет. Двубоят между Хор и Сет е и битка за наследството. Това е конфликт между законния наследник и този, който е завладял насилствено престола. Всеки, изправил се срещу египетския цар, бил той враждебен чужденец или метежник-египтянин, е част от армията на Сет. Така войната на египетския цар срещу неговите вътрешни и външни врагове според теологичната доктрина е война срещу деструктивните сили в света, двубой за утвърждаване на Маат и отблъскване на исефет. Следователно доктрината никъде не допуска възможността египетският цар да бъде победен в битка. На хилядите триумфални сцени по храмовете виждаме как царят разбива с боздуган главата на своя враг, сграбчил с другата си ръка косите му. Воинските победи на царя са доказателство за правилността на съществуващия ред и манифестация на този ред.
Образът на царя-победител особено се утвърждава в иконографията и литературата в епохата на Новото Египетско царство (ок.1550-1000 г. пр. Р.Хр.). Фараонът е специално обучаван на воински умения. Той умее майсторски да направлява своята бойна колесница, да стреля с лък от движение, да води ръкопашен бой с кинжал, топор или копие. Тези бойни или ловни умения са регистрирани в стотици надписи от епохата. При своите ловувания царят Аменхотеп III е убил 110 "свирепи лъва", а лъкът на Аменхотеп II бил толкова силен, че никой в цялата му войска, освен младият цар, не можел да го опъне. Царят се превръща в пример за подражание и възхищение за своята армия.
В описанието на сложната природа на Сет видяхме някои от измеренията на египетската представа за битката като жизнеутвърждаващо поведение. Според мита Сет е убиец на законния цар Озирис, но детайлното изследване на текстовете показва, че не Сет, а неговият враг (букв. "противник") е този, който убива брат си. Всеки човек, бог и въобще всяко същество има своя "противник". Онези агресивни или зли постъпки, които съществото би могло да извърши, идват от неговия "враг". В смъртта си човек се изправя срещу своите врагове, които свидетелстват срещу него пред съда на Озирис. Този, който получи оправдателна присъда, се нарича маа-херу - "правогласен". Това оправдаване срещу противниците в отвъдното е основната цел на множество заклинания, както и на заупокойния ритуал. То се утвърждава и в ежедневното поведение на човека, който се старае да не извършва исефет. В залата на съда или Залата на Двете Истини (Маати) човек отрича делата, които нарушават принципите на Маат. Тексът, записващ тази отрицателна изповед, е известен като 125 глава от "Книга на мъртвите" и представлява първите запазени в писмен вид норми за човешко поведение. Ако човек не е пристъпвал тези предписания, той ще бъде оправдан срещу своите врагове. Често в заклинанията това оправдаване е сравнявано с "оправдаването на Ре срещу своите противници". Касае се за триумфа на Слънцето над метежниците, вдигнали бунт срещу него в изначалните времена. Свидетелства за този мит откриваме в "Книгата на Кравата", описваща бунта на хората срещу Ре, както и в мита за Хор Бехдетски, сражаващ се срещу Сет и неговите привърженици, въстанали срещу Слънчевия бог. Това "позоваване" - паралел в заклинанието за победата на човека над неговите врагове - добре илюстрира многопластовите представи на древните. Индивидуалният подвиг, борбата срещу врага в себе си, срещу враговете на царя - наместник на Твореца и негово въплъщение на земята - са съизмерими с гигантската битка, която води самият Създател за съхранението на този свят.
Древните египтяни ни показват колко уязвим и крехък може да бъде светът, колко важно е човешкото участие в сражението за неговото съхранение. Същевременно те ни сочат, че човешката битка за самоусъвършенстване също е част от това сражение - а също, че е напълно възможно то да бъде печелено.
|
